Този материал представлява синтезиран и методологичен преглед на ключови концепции, свързани с изчисляването на чувствителности, моделиране на поведенчески параметри и разграничението между задължителни и незадължителни анализи в контекста на IFRS 17 и IAS 19.
Съдържанието е насочено към практикуващи актюери, финансови анализатори и специалисти по управление на риска.
Duration е количествена мярка за чувствителността на настоящата стойност на паричните потоци към малка промяна в дисконтовия процент. Формулата:
Duration = ln(PV_base / PV_shocked) / ln((1 + r_shocked) / (1 + r_base))
Тази дефиниция произтича директно от математическата зависимост между PV и лихвения коефициент. Затова duration:
се прилага само към дисконтовия процент;
измерва интерес‑rate риска;
е винаги положителна величина;
е съвместима с концепциите за discounting под IFRS 17, където времевата стойност на парите е основен елемент на оценката.
Това е стандартен подход както под IAS 19, така и под IFRS 17.
Нефинансовите допускания, като:
ръст на заплати,
смъртност,
вероятност за напускане,
lapse/persistency при застрахователни договори,
не следват същата математическа зависимост като дисконтовия процент. Затова:
🔹 duration не е приложима за тях
🔹 използва се sensitivity analysis — оценяване на промяната в PV при шокиране на допускането
Пример:
Анализ на промяна в PBO(Pension Benefits Obligation) при увеличение на вероятността за напускане с 10%.
Това е стандартен подход както под IAS 19, така и под IFRS 17.
Когато поведението на служителите зависи от оставащите години до пенсия, може да се използва модел:
P(оставане) = NORMDIST(t; mean; sdev; TRUE)
където:
t е оставащо време до пенсия,
mean е средно очаквано време до пенсия,
sdev е стандартно отклонение.
Този подход позволява:
изграждане на heatmap‑и за чувствителност;
изследване на влиянието върху натрупани или бъдещи задължения (PBO/PVFB);
моделиране на зависимости между възрастов профил, поведение и прогнозирани потоци.
Този тип анализ е напълно приложим под IFRS 17 за:
моделиране на persistency / lapse;
оценка на non‑financial risk в рамките на Risk Adjustment;
вътрешни актюерски симулации.
IFRS 17 не посочва конкретен списък от чувствителности, които задължително да бъдат публикувани. Стандартът изисква:
разкриване на значимите рискове,
количествено и качествено описание на чувствителността на оценките към тези рискове.
На практика застрахователите публикуват чувствителности към:
промяна в дисконтовите фактори;
промени в mortality / longevity;
lapse / persistency;
нива на разходи.
Те са считани за „добра практика“ в отчетността.
Под IAS 19 трябва да се публикуват чувствителност към следните основни допускания:
Дисконтов процент (задължително)
Ръст на заплатите (задължително)
Индексация на обезщетенията (ако е приложимо)
Смъртност (задължително)
Тези анализи за чувствителност са строго определени от стандарта.
Тези анализи са ценни за управление на риска, но не са задължителни за външна публикация нито под IFRS 17, нито под IAS 19:
чувствителност към вероятност за напускане (turnover);
вътрешнофирмени HR поведения;
промяна в допускания за присъждане/вестинг;
вътрешни многомерни frameworks за риск;
моделиране на нестандартни сценарии.
Те са част от вътрешните инструменти за:
стратегическо планиране;
стрес‑тестове;
моделиране на Risk Adjustment под IFRS 17;
анализ на чувствителността на паричните потоци към поведенчески параметри.
Разбирането на разликата между duration (като мярка за финансов риск) и чувствителността на нефинансови допускания е ключово за правилното моделиране под IFRS 17 и IAS 19. Моделирането на turnover чрез нормално разпределение предоставя мощен инструмент за вътрешен анализ, който допълва задължителните отчетни разкрития и подпомага управлението на поведенчески и нефинансови рискове.
Този подход прави актюерските модели по‑реалистични, повишава качеството на прогнозите и осигурява методологична прозрачност — основна цел както на актуерската практика, така и на регулаторните изисквания.